В дните, в които отбелязваме стогодишнината от гибелта на подполковник Борис Дрангов, легендарният командир на 9-ти пехотен Пловдивски полк, и се прекланяме пред живота и делото, които го превърнаха в един от символите на Българската армия, Агенция „Фокус" публикува части от новата книга на Красимир Узунов „Азъ служихъ при Дранговъ...", посветена на Скопската школа за запасни подпоручици.

САГА ЗА УЧИТЕЛЯ НА БЪЛГАРСКОТО ВОЙНСТВО
„АЗЪ СЛУЖИХЪ ПРИ ДРАНГОВЪ..." : ЧАС ВЕЛИК
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 1
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 2
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 3
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 4
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 5
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 6
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 7
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 8
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 9
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 10
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 11
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 12
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 13
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 14
„Азъ служихъ при Дранговъ“ - 15

В края на май Школата в Скопие вече представляваше същинска палитра от грамотни и начетени подофицери и войници, пристигнали от всички възможни бойни части, подготвени за най-различни професии и закърмени с най-противоречиви политически убеждения.
Тук можеха да се видят артилеристи от планинските батареи, покрили се със слава в боевете за завладяването на Гиляне, Феризович и Джегавица планина, както и авторитетни подофицери от крепостната артилерия, които помнеха превземането на Одрин. Шепата кавалеристи от конните полкове, споменаваха проходите на Бабуна планина и освобождаването на Ресен и Охрид, пионерите се надпреварваха да разказват за съборените мостове и за переправите, прехвърлили Тимок, Вардар и Черни Дрим, докато най- многолюдната пехота се хвалеше с превземането на сръбската столица Ниш, на Криволак, Тетово, Скопие, Прищина, Призрен и за преследването на сръбския крал към албанските планини, който след като загубил ума и дума от страх, забравил каретата си за радост на войниците от 29-ти Ямболски полк, които с часове се снимали на воля, седнали на кадифеното му канапе.
Тук бяха събрани цял рой талантливи бъдещи художници, завършили или недоучили Художественото училище, но нарисували дори част от светците по стените на новата катедрала в София ("Св. Александър Невски" - б.а.). Имаше музиканти от консерваториите в Загреб, Виена и Лайпциг, проектанти, архитекти и строителни инженери от политехниките в Прага, Мюнхен и Берлин. Намираха се даже няколко дипломирани доктори по история, археология, право, богословие, журналистика и изкуствознание, дошли от университетите на почти цяла Европа.
Най-многобройни, бяха народните учители, завършили всички възможни педагогически училища от Лом до Шумен и от Кюстеднил до Казанлък. Това, според тях, се дължеше на голямото сходство между учителската и офицерската професия, тъй като и учителят и офицерът работеха върху душата на народа, въпреки, че единият целеше създаването на граждани, а другият - на защитници на Отечеството. И тъй като учителството по-силно от останалите обществени съсловия чувстваше тежките условия на живот по селата, то лесно изпадаше под влияние на крайните политически течения.
В това отношение и десетките учители, които бяха събрани в Школата в Скопие не правеха изключение. Една част от тях бяха някогашни рошави анархисти, готови да отрекат дори съществуването на света. Други бяха комунисти и смятаха, че сръбските социалисти, които така самоотвержено биеха по фронтовете всъщност са им идейни братя. Трети бяха отявлени земеделци и сляпо вярваха на приказките на партийните си водачи, че само селячеството може да се справи с бъдещето на страната. Но общото между всички тях беше непоправимия идеализъм, който ги възпитаваше в духа на либералните идеи на Възраждането, тласкаше ги по пътя на Христо Ботев и ги караше да умират без страх по бойните полета, пръснати по четирите посоки на полуострова.
Освен анархистите, левичарите и клонящите към тях земеделци, тук бяха събрани още либерали, консерватори, демократи, радикали и дори скрити привърженици на модерното толстоистко движение.
В тази новосформирана политическа джунгла, допълнително подхранвана от по-високото ниво на образованост, в сравнение с обикновените бойни части, и от по-силните лични амбиции, подполковник Дрангов трябваше да намери най-верния път към сърцата на младежите, да ги овладее, да им вдъхне патриотизъм и вяра и да ги върне на войската, готови за командири.
Според бъдещият знаменит писател Чудомир, а тогава в далечното скопско лято на 1916 г., само младши подофицер Димитър Чорбаджиев: "Школата представляваше интересен букет от висшисти, студенти с много семестри и голобради юноши, току-що завършили всевъзможни средни училища. Една част от нас бяха вече „ветерани“, участвали в Балканската война, с ордени и кой с по една, кой с по две, а някои дори и с по три нашивки на пагоните. Някои идеха направо от окопите, други от щабовете, трети бяха телефонисти, чертожници, артелчици и пр., изобщо хора на най-различни професии, политически подкваси и мирогледи.
Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Борис Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор! С каква вещина и леснота преплиташе в речта си философски сентенции с народни умотворения, епизоди из живота на велики пълководци с късове от Вазови песни за родината! След дълги изнурителни походи, когато чувстваш как пушката се забива в рамото и раницата тегне, сякаш е пълна с олово, той ще ни спре да починем, ще се качи на някой камък и ще ни издекламира някое стихотворение с такова чувство и проникновение, че забравяхме и жажда, и умора, и всичко."
Друг от тези школници, бунтар по дух и общественик по призвание, Андро Лулчев, бъдещ народен представител, а след това посмъртно подсъдим на т.нар. Народен съд, щеше да напише: "Ние бяхме 1200 души школници, от разни среди, с разни убеждения, но той успя в скоро време да ни направи да се чувстваме като да бяхме една душа в много тела.
С живите слова, които ни предаваше в другарски беседи, той успяваше да издигне всички над партийните им убеждения и схващания и ги караше да се прилепят при него.
Душата му обхващаше другите души като родни свои деца и всеки без да ще, отвръщаше със същата привързаност. Той даваше без мярка всичко, което имаше и знания - тъй много, неизчерпаеми дори ни се виждаха те, и характер, и стойка, и пример, а срещу всичко това тъй щедро поднасяно, той взимаше само едно - сърцата ни. И той ги имаше. Той дори не ги искаше, ние сами доброволно му ги поднасяхме, всред оня захлас, когато душите ни, подпалени от неговата, се възземаха към ония страшно високи идеали на себеотричането, за които никога по-рано, от никого не бяхме чували така да ни говори. А имаше нещо повече в думите му - всички чувствахме, че той не само го говори, но и върши."
Старши подофицерът Стойчо Мошанов, бъдещ председател на Народното събрание в София, а след Деветосептемврийският преврат - отговорник за храната на кокошките в концлагера в Белене, също щеше да си спомня за времето прекарано в Скопие:"Още при първия досег с полковник Дрангов почувствахме, че под неговото ръководство, ние, скопските школници, ще станем това, което той ще поиска да направи. А задачата му беше безспорно трудна.
Никоя школа за запасни офицери не е представлявала такава мозайка, като Скопската. В нея бяха повикани всички долни чинове със средно и висше образование от всички части на всички родове оръжие от българската армия - от фронта и тила. От този разноцветен сбор от хора, само за три месеца, подполковник Дрангов трябваше да направи годни пехотни взводни командири. И ги направи."...
Писателят Чудомир щеше да опише Дрангов в разказите си...
Художникът Никола Андонов щеше да нарисува ранените опълченци, от взвода който командваше...
Началникът на Генералния щаб на армията в първите години след т.нар. социалистическа революция и виден военен стратег, генерал Иван Кинов, в края на живота си щеше да признае, че всичко което е постигнал дължи на Скопската школа и на нейния началник, подполковник Дрангов...
Истината беше, че Дрангов просто знаеше как да изравни различията и противопоставянията, да събере наглед несъбираемите величини, да ги подчини волята си и да ги накара да повярват, че единственото важно нещо, за което си заслужава да се умре е величието на Родината...

© 2018 Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на Информационна агенция "Фокус"!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---