СВЪРЗАНИ МНЕНИЯ

Забравени страници от българската литература: „Илинденски химн“, Теодор Траянов

Забравени страници от българската литература: „Илинденски химн“, Теодор Траянов

Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Стихотворението "Илинденски химн" е поместено в Списание „Илюстрация Илин...

3 Август 2019 | 18:00 | Агенция "Фокус"

Забравени страници от българската литература: „Крилатият българин“, Ангел Каралийчев

Забравени страници от българската литература: „Крилатият българин“, Ангел Каралийчев

Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Произведението „Крилатият българин“ е поместено в сборника „Родни слова“, излязъл 1942 г. В сборника са събрани разкази, стихотворения и пътеписи на български автори, сред които Христо Ботев, Иван Вазов, Петко Рачов Славейков, Пейо Яворов, Елин Пелин и други. Автор на „Крилатият българин“ е Ангел Каралийчев. Роден е на 21 август 1902 г. в Стражица и умира на 14 декември 1972 г. в София. Каралийчев е български писател и преводач. Завършва дипломация в тогавашния Свободен университет (днес УНСС). Пише разкази за деца и възрастни. Автор е на цикъл от разкази „Ръж“. Най-много текстове Каралийчев създава за деца и юноши. Първата му детска книга е „Мечо“. Негови са още: „Тошко Африкански“, „Ането“, „Житената питка“, както и „Приказен свят“. „Крилатият българин“ В прекрасния средновековен мраморен град Венеция пристигнахме с парахода „Виргилий”. Огромен океански параход. Шестдесет хиляди тона водна вместимост. Само в неговия салон, където се хранят пътниците, може да бъде наместен целият флот, с който генуезецът Христофор Колумб е открил Ноевия свят. Докато „Виргилий” бавно влизаше в пристанището, аз стоях на палубата и гледах. Наоколо се люшкаше гъста гора от мачти. През морската врата на Венеция, под стените на белия дворец, където някога са господарували дожите, се плакнеха седем сини парахода в стоманена броня с оръдия и самолети върху палубите. Градът тънеше от вечерния здрач, като загадъчно видение от други свят. Преди шест столетия тука са спирали търговски галери, натоварени с мед, восък, кожи и храни, тръгнали от пристанищата на Иван-Асеновата държава. Българските търговци, изумени и очаровани, са сновели с гондоли по каналите, под белите гърбави мостове, покрай мраморните дворци и са се заглеждали след стройните тънкокръсти венецианки, облечени в златошити дрехи от червено венецианско кадифе и нежна коприна – „дето без вятър трепери”. Настанихме се в хотел „Триесте”. Тоя тристагодишен старец с почернели стени някога е носил името на стария славянски град Тръст. От дълбокото тясно прозорче на стаята ми се виждаха начумерените алабастрови лъвове, поставени отдясно на черквата „Свети Марко“. Рой деца тичаха покрай тях и ги яздеха. Цялата вечер скитахме по глухите улици, където никога не е минавало копито на кон, нито автомобилна гума: надничахме през отворените врати, спирахме се под кандилата, запалени да мъждукат над входовете, пред иконите покровителки. Уморени, жадни влязохме в една кръчма с аркада от камък. Седнахме да вечеряме. Кръчмаринът донесе малки пържени в дървено масло хлебчета с прясна риба, половин кокошка, зелени кисели маслини и бутилка червено като нар „кианти”, с риза от лико. Дигнахме чашите за ония, които пред много столетия са идвали тук от Царавград – Търнов, от Средец, от Бдин, от Червен, от Крън или от Никопол. Напълнихме една чаша за домакина и го помолихме да пие за старите българи, които са търгували някога с италианските републики. Италианецът седна на нашата маса и като разбра кои сме и откъде идем, рече: - Тази вечер Вие сте единствените гости на моята кръчма. Ще ви покажа нещо, което ще изпълни с вълнение сърцата Ви. Никой досега не го е виждал. Погледнете внимателно моята вехта къща. Тя е връстница на черквата „Свети Марко“. Долу имам две подземни стаи, където си държа старото вино. През пролетта разбих стената между стаите и направих свод. Ще ви покажа онова, което намерих, зазидано в стената. - И като се дигна, италианецът бавно се заизкачва по витата каменна стълба със свещта и разгъна под електрическата крушка напреде ни и един пожълтял пергаментов лист, с обгорени краища, изпъстрен ситно с латинско писмо. - Този исторически документ е писан от ръката на месир Анджело Барбаро, отколешният стопанин на тази къща. Той е прекарал младините си във вашето Отечество. Четете! Аз се наведох и погълнах с очи следните редове: „Писмо от Анжело Барбаро до неговите съдружници във Венеция. Лято Господне 1400, месец септември. - Съобщавам Ви, любезни мои приятели и съдружници, че кадифето, коприната, дървеното масло и филиграновите гривни пристигнаха. Всичката стока наредихме в крепостта, гдето са турците. Тя се казва Царевец. Голямата буря затихна. Турчинът Халил паша се настани в дворците на цар Иван Шишмана. Този паша купи всичките гривни и десет качета дървено масло за харема си. Катедралната черква, построена от Иван Асен II, три години служи за обор на пашовите коне. Сега ще ви разкажа едно чудо невидяно. Наместникът, когото остави Муса Кесаджи, в превзетия преди шест години престолен град, изкла първенците до един, а патриарха изпрати на заточение към Тракия. Патриаршеската черква „Възнесение Господне” превърнаха на джамия и две години стоя без минаре, ала никой не се наемаше да го строи , защото трябвало да бъде тънко като свещ и върхът му да опира до месечината. Таи пролет докараха един майстор българин, който, казват, че някога е строил най-силните крепости и кули. Той се нае да вдигне минарето и да го довърши за пет месеца. Когато почервеня Светата гора и прасковите в търновските лозя узряха, от Неапол пристигна султан Баязид, наречен Светкавицата. Той влезе в крепостта, яхнал висок, бял арабски кон. Кривият му ятаган беше изкован от чисто злато, а дрехите му – от златотошито венецианско кадифе. (Искам да зная, кой от нашите продава платове на султана. Съберете сведения и ми съобщете!) Мало и голямо се навърви да гледа победителя на християните при Косов поле. Целият християнски град се тълпеше пред крепостната порта, защото никой нямаше право да влезе вътре. Турчинът не даваше. Като стигна пред новата джамия, Баязид – Светкавицата дигна очи към снежно-бялото минаре и плесна с ръце: - Кой издигна това минаре? - извика той. - Правоверен или неверник! - Неверник, господарю - отговори Халил паша и се поклони. - Доведете ми го! Доведоха майстора. Той беше зрял човек с побеляла коса и набръчкано чело. Ръцето му големи като лопати. Бос. Султанът се поклони леко пред строителя, допря ръка до гърдите си и я дигна към челото. - Покланям се, - рече той - на твоето изкуство. Аллах ти е дал благословени ръце. Такова чудо за първи път виждам. Ще ми кажеш, дали си дигал и други път минарета в държавата ми. - Не съм - отвърна българинът. - Като е тъй, отсечи му и двете ръце, за да не може да повтори минарето на друго място! – прошепна султанът на Халил паша. - Слушам, господарю, Твоята воля ще бъде изпълнена - отново се наведе Халил паша. - Майсторът чу зловещата заповед на султана и побледня. - Позволи ми, султане – проговори глухо българинът. – Да се кача още веднъж на високото минаре, и да погледна отгоре земята, където съм роден. Султан Баязид махна с ръка знак на съгласие и тръгна към Шишмановия дворец. Майсторът влезе в дървената постройка, където зидарите криеха сечивата си, нарами една голяма торба и замина нагоре по витата стълба на минарето като пътник, който си отива. Когато възлезе на викалото, той се потули за малко и неочаквано се показа с две големи криле на раменете. Раздвижи тия криле чудният българин и леко се дигна нагоре. Поразен, като ударен от гръмотевица, султанът се залюля и седна върху стъпалата на Шишмановия дворец. Турците онемяха. А крилатият българин полетя като ангел към крепостната врата, където се тълпеше мравуняк от християни. Щом го съзряха българите нададох тревожен вик и взеха да се кръстят. Познаха го по бялата коса, по босите крака и по големите черни ръце. - Манолее, майсторе - викаха те - къде отиваш? - Отивам към оня свят, където няма кръв, сълзи и страдания. - Ще се върнеш ли пак при нас? - Ще се върна подир много години, когато над скъпата българска земя отново изгрее Зорницата на свободата. Тогава моите дървени криле ще станат железни. Тъй да запомните и да разказвате на поколенията! Гласът му заглъхна в шума на есенния вятър, който го носеше към Ряховската крепост. Когато излезе над планината, крилатият човек се превърна на малка птичка и се загуби. И такова чудо не бяхме виждали и него доживяхме да видим. Българите бяха омаломощени и потъпкани, ала сега отново заякнаха духом. Надежда изпълни сърцата им. Предложих на Халил паша една торбичка златици за плановете на крилете, обещах му и една венецианска сабя с драгоценни камъни по дръжката , ако научи тайната на майстор Манола и ми я каже. Цяла неделя турчинът претърсва къщурката, разпитва зидарите, мъчи ги с огнено желязо, ушите им ряза да кажа, как е направил майсторът крилете си. Нищо не можахме да узнаем от твърдоглавите българи. Всяка нощ майсторът се заключвал в стаичката си и до зори делял и чукал нещо пред едно маслено кандило със запалена шикалка. Какво е работил, никой не знае. Намерихме в стаичката само три пера от брадат орел, една желязна халка и една дървена иконка на Божията майка”. Когато свърших четенето, аз погледнах моя другар. Очите му бяха пълни със светлина. - Да се чукнем за душата на месир Анджело Барбаро! Бог да прости този венецианец, който е бил свидетел на една голяма трагедия, преживяна от българския народ! - Този свитък, заедно с други пергаменти и една кожена торба със сребърни монети, намерих зазидани между четири гладки камъка в стената. Ето една от монетите. Италианецът бръкна в джеба на жилетката си и ми подаде една сребърна монета с образа на Христа върху едната страна на брадатият лик на цар Иван Шишмана – върху другата. До полунощ разговаряхме за далечното време и за крилатия българин, преварил вековете. Когато излязохме навън, Венеция спеше, кротко се плакнеха празните черни гондоли в каналите. Адриатика беше тих и тайнствен, месечината заливаше със злато кубетата на „Свети Марко“, белия дворец на дожите, и гората от мачти бяха станали призрачни. Преди да си легна, отворих малкия прозорец с ръждива желязна рамка. Изведнъж два силни удара раздвижиха тишината. Двамата метални човеци биеха с чукове камбаната на градския часовник. Заспаха и на сън видях един ангел с големи, сини криле - лети към бъдещето.

13 Юли 2019 | 19:00 | Агенция "Фокус"